Фондация „Ракета“ проследи как е организирана превенцията на наркотични вещества, алкохол, тютюн, хазарт и поведенчески зависимости в България, какви публични средства се отделят и какво можем да разберем за резултатите. Основният извод е неудобен: дейности има, структури има, бюджети има — но обществото рядко може да проследи какво реално се променя.
Когато превенцията свърши: от каква подкрепа имат нужда децата и семействата
България има кампании, специалисти и публично финансиране. Това, което все още не се вижда, е непрекъснат път от ранната превенция до специализираната помощ за детето, когато рискът вече се е превърнал в зависимост.
Когато говорим за зависимости сред децата и младите хора, публичният разговор обикновено започва с въпроса как да ги предпазим. Говорим за информационни кампании, училищни беседи, срещи с експерти, полицейски инициативи и послания за „правилен избор“.
Тези дейности имат своето място. Една добре проведена среща може да даде важна информация, да отвори разговор или да помогне на дете да разпознае риск. Но превенцията не може да приключва с това детето да е чуло, че наркотиците са опасни.
Истинският въпрос е какво се случва след първия сигнал.
Какво става, когато употребата се повтаря? Когато детето започне да отсъства от училище, да се изолира, да губи контрол, да преживява тревожност или депресия? Когато семейството вече не търси информация, а конкретна помощ?
Аналитичният доклад на Фондация „Ракета“ показва, че България не страда от липса на отделни дейности, а от липса на достатъчно видима и непрекъсната система. Публичните данни трудно позволяват да проследим пътя от качествената превенция през ранната намеса до лечението и последващата подкрепа. Най-голямата празнина се появява именно когато детето вече има тежка проблемна употреба или зависимост.
Зад процентите има десетки хиляди деца
През учебната 2025/2026 г. в VIII–XII клас учат 295 391 ученици. Националното проучване от 2025 г. показва, че 18,6% от гимназистите са употребявали незаконен наркотик поне веднъж. Приложено към броя на учениците, това означава ориентировъчно около 54 943 млади хора.
Употреба през последните 30 дни декларират 7,6%, или приблизително 22 450 ученици.
Това не означава, че всички тези деца имат зависимост. Употребата не е диагноза и професионалната оценка не може да бъде заменена със статистическо предположение. Но мащабът показва, че не става дума за малка изолирана група или за няколко „проблемни случаи“.
Рискът се увеличава с възрастта. Между VIII и XII клас делът на учениците, които са употребявали незаконен наркотик поне веднъж, нараства от 8% до 25,3%. Употребата през последните 30 дни се увеличава от 3,7% до 9,9%.
Това е периодът, в който подкрепата би трябвало да става по-интензивна: повече умения, повече доверени възрастни, по-достъпна консултация, по-ранно разпознаване и ясна възможност за насочване към помощ. Публичните отчети обаче не показват дали системата действително се развива заедно с растящия риск.
Числата не трябва да се превръщат в морална присъда към децата. Те говорят за средата, в която те растат: достъпността на веществата, нормализирането на употребата, натиска от връстници, психичното здраве, семейните трудности и способността на възрастните да реагират навреме.
Децата имат нужда от повече от информация
Официално се отчитат над 314 000 „достигнати“ млади хора чрез дейности в училищната система. Това е впечатляващо число, но не показва непременно колко деца са получили качествена превенция.
Не знаем колко от тях са уникални участници. Не знаем колко са присъствали само на една среща и колко са преминали цяла многосесийна програма. Не знаем какво са научили, дали са развили практически умения, дали са променили поведението си и дали резултатът е останал във времето.
Кампании, тематични дни, лекции, материали и структурирани програми често се събират в общи отчетни категории. Така активността е видима, но качеството, продължителността и резултатът остават трудно проверими.
Ефективната превенция не е еднократен разговор, в който възрастният говори, а децата слушат. Тя трябва да бъде съобразена с възрастта, да развива социални и емоционални умения, критично мислене, способност за справяне с натиск и търсене на помощ. Необходими са обучени водещи, работа с родителите, подкрепяща училищна среда, достатъчна продължителност и измерване на резултатите.
Информацията е важна, но детето не се нуждае само от знание, че нещо е опасно. То има нужда от способности и отношения, които да му помогнат да действа, когато рискът стане реален.
Училището трябва да бъде доверена входна врата
Училището е едно от малкото места, през които почти всяко дете преминава ежедневно. Затова то има потенциала да бъде най-достъпното място за превенция, ранно разпознаване и насочване към помощ.
В момента този потенциал не е реализиран за голяма част от учениците.
Само 18% посочват специализираните лекции и обучения като източник на информация за наркотиците. Учителите и педагогическите съветници са посочени от 30,6%, докато родителите, приятелите, филмите и интернет имат по-силно влияние. Още по-показателно е, че 69,3% от учениците не разговарят по темата с учител или педагогически съветник.
Това не означава, че учителите не искат да помогнат. Много от тях нямат достатъчно подготовка, време, подкрепа или ясен протокол как да реагират. Училищният психолог също не може да замести специалистите по зависимости или да поеме сам лечение и продължителна семейна работа.
Нуждата не е всяко училище да се превърне в лечебен център. Нуждата е всеки възрастен в училището да знае как да разпознае сигналите, как да разговаря без осъждане и към кого да насочи детето, без то да се изгуби между институциите.
Най-важният момент е преди кризата
Между общата превенция и развитата зависимост има период, в който проблемът вече е видим, но все още може да бъде овладян с навременна подкрепа.
Детето може да започне да експериментира по-често. Може да се появят отсъствия, спад в успеха, конфликти, проблеми със съня, тревожност, изолация или промени в поведението. Това не са автоматично доказателства за зависимост, но са сигнали, че някой трябва да се заинтересува какво се случва.
Именно тук са необходими конфиденциална професионална оценка, мотивиращ разговор, кратка интервенция, работа със семейството и активно проследяване.
През 2024 г. публичните данни показват 907 млади хора, обхванати от селективна превенция, и 804 — от индикативна превенция. Не се виждат достатъчно ясно възрастта им, продължителността на работата, делът на завършилите и устойчивостта на резултатите.
Ранната намеса не трябва да се преживява като наказание. Тя не е разпит и не е поредната беседа. Тя е моментът, в който възрастен поема отговорност да разбере какво стои зад поведението и да остане достатъчно дълго, за да помогне.
Къде отива семейството, когато детето вече е зависимо?
Това е най-трудният въпрос в целия анализ.
ПИЦ имат важна роля в превенцията и консултирането, но не са лечебни заведения. Училищният психолог не може да провежда лечение на зависимост. Социалните услуги могат да подкрепят детето и семейството, но не заместват медицинската и специализираната терапевтична грижа. Детската психиатрия може да поеме определени състояния и кризи, но публичната информация не показва национална специализирана мрежа за зависимости при непълнолетни.
Не се открива ясно описана и национално достъпна пътека, която да отговаря на простия въпрос:
„Детето ми е под 18 години и е зависимо. Къде да отида утре сутрин?“
Публичните данни за психосоциалната рехабилитация показват 16 програми, 428 места и 1015 лекувани лица през 2024 г. Не се публикува обаче възрастова разбивка, от която да разберем кои програми приемат непълнолетни, колко деца са потърсили помощ, колко са били приети или отказани и какво се е случило с тях след края на програмата.
Когато публичният маршрут не е видим, семействата с финансови възможности търсят частни специалисти. Останалите започват да обикалят между училището, здравната система, ПИЦ, социалните служби, полицията и отделни терапевти.
Всеки може да помогне за част от проблема. Но семейството има нужда някой да поеме отговорност за целия път.
След спешното отделение детето отново има нужда от помощ
През 2025 г. са регистрирани 723 остри интоксикации при деца до 15 години и още 758 в групата 16–18 години. Втората група включва и пълнолетни 18-годишни, затова сборът не е точен брой само на непълнолетните. Въпреки това говорим за почти четири регистрирани кризи дневно.
Спешната помощ може да стабилизира физическото състояние. Но интоксикацията рядко е само изолиран медицински епизод. Зад нея може да има повтаряща се употреба, депресия, травма, семеен конфликт, насилие, натиск от средата или развиваща се зависимост.
Най-важната информация липсва: колко от тези деца са получили оценка на психичното здраве и риска от зависимост; колко семейства са подкрепени; колко деца са насочени към продължаваща грижа и колко действително са стигнали до нея.
Система, която регистрира интоксикацията, но не проследява детето след изписването, вижда кризата, но не организира възстановяването.
Контролът не може да замени терапията
През 2025 г. 565 деца на възраст между 8 и 17 години са регистрирани в детските педагогически стаи за прояви, свързани с употреба на психоактивни вещества. Други 388 са регистрирани за престъпления, свързани с наркотици.
Това са деца, които системата вече е забелязала. Но ги е видяла предимно чрез своя контролен и възпитателен апарат.
При случаите на употреба са наложени 198 възпитателни мерки, като само 33 включват задължително участие в консултации, обучения и програми. Не е ясно каква е продължителността на тези дейности, дали имат терапевтичен компонент и какъв е резултатът за детето.
Контролът понякога е необходим. Но санкцията не лекува тревожност, травма или зависимост. Регистрацията не изгражда мотивация за промяна. Полицейският контакт не може да замени клиничната оценка, семейната работа и продължаващата подкрепа.
Когато детето стигне до полицията, това не означава, че е стигнало до помощ.
Адресът на картата не гарантира достъп
В публичните отчети „национално покритие“ често означава наличие на структура в областния град. За семейството от малко населено място обаче това може да означава стотици километри пътуване, разходи, отсъствия от училище и работа и дълго чакане.
Не се публикуват достатъчно данни за времето до първа среща, броя на чакащите, отказаните случаи, наличието на мобилни екипи, транспортна подкрепа и възможности за защитена дистанционна работа.
Така формалното наличие на услуга не може да бъде приравнено с реален достъп.
Това е не само регионално неравенство. То е неравенство по доход, образование и устойчивост на семейството. Родителят с автомобил, гъвкава работа и възможност да плаща има повече варианти. Семейството без тези ресурси може да стигне до системата едва когато вече има интоксикация, отпадане от училище или конфликт със закона.
Мрежа от адреси не е непременно мрежа от помощ. Помощ има, когато детето може да стигне навреме, да бъде прието и да остане в услугата достатъчно дълго.
Родителят има нужда от подкрепа, а не от ролята на координатор
Когато детето има сериозен проблем, родителят често трябва сам да подреди несвързаните части на системата.
Той трябва да реши дали да се обърне към училището, психиатър, социална услуга, ПИЦ, полиция или частен терапевт. Трябва да прецени кой специалист е подходящ, да организира срещите, да предава информация между институциите и да следи дали детето спазва препоръките.
Всичко това се случва в момент, когато самият родител може да бъде изплашен, изтощен, объркан и изпълнен с вина.
От него се очаква да бъде едновременно диагностик, социален работник, навигатор и гарант за лечението.
Семейната работа не е допълнителна услуга. Когато става дума за дете, тя е част от самото лечение. Родителите имат нужда от ясна информация, подкрепа за поставяне на граници, план при криза, работа със собствената тревожност и координация с училището.
Добрата система не пита защо семейството не е намерило правилната врата. Тя създава една врата, която поема случая и не го връща обратно в началото.
Поведенческите зависимости също имат нужда от институционален отговор
Геймингът, социалните мрежи, прекомерната екранна употреба и хазартът вече са част от ежедневната среда на децата.
Националното проучване показва, че 32,3% от учениците използват дигитални устройства между 7 и 10 часа в неучебен ден. Онлайн залагания през последната година заявяват 18,1%.
Тези данни не означават, че всички тези деца имат разстройство. Високата употреба сама по себе си не е диагноза. Но когато се появят загуба на контрол, изолация, нарушен сън, спад в училище, тревожност, депресия или сериозен семеен конфликт, детето и родителят трябва да знаят към кого да се обърнат.
В момента публичната система не показва ясен институционален собственик, национален стандарт, валидиран скрининг и мрежа от услуги за проблемния хазарт, гейминг и дигитално поведение при деца.
Нуждата не е от още морализиране за „телефоните“. Нуждата е от професионална рамка, която различава интензивната употреба от реалното разстройство и осигурява помощ, когато функционирането на детето вече е нарушено.
Финансирането трябва да стига до измерим резултат
Публични средства има. Разходите за функциониране на ПИЦ нарастват от 2,79 млн. лв. през 2021 г. до 4,61 млн. лв. през 2024 г. Това не е целият бюджет за превенция и сумите не са напълно съпоставими, защото през различните години отчитат различен брой центрове.
Има и други финансови потоци — от Министерството на здравеопазването, общините, образователната система, МВР, европейски програми, външни доставчици и хазартния сектор.
Проблемът не е само колко средства са планирани и похарчени. Липсва обща публична следа, която да свързва финансирането с конкретната услуга, уникалните получатели, продължителността на подкрепата и резултата.
За 2025 г. са планирани 8,5 млн. лв. целеви вноски от хазартния сектор — по 4,25 млн. лв. за Министерството на здравеопазването и Министерството на младежта и спорта. Публично не се вижда пълната верига от фактически събраните приходи до процедурите, договорите, предоставените услуги и измеримите резултати.
Общественият въпрос не е само „Колко пари са похарчени?“. Той е: Кое дете получи каква помощ, за колко време и с какъв резултат?
Добрите практики
Необходима е система, която не започва с кампания и не приключва с отчет. Тя трябва да следва детето през различните нива на риск и да увеличава интензивността на помощта, когато нуждата нараства.
Това означава:
Последователна универсална превенция, която не се изчерпва с еднократна лекция, а развива умения по възрастова програма и включва училището и родителите.
Допълнителна подкрепа за децата в по-висок риск — при насилие, бедност, семейна зависимост, отпадане от училище, психични затруднения или живот в резидентна грижа.
Достъпна ранна намеса с конфиденциална оценка, кратка интервенция, работа със семейството, план за безопасност и активно проследяване.
Ясна национална лечебна пътека за деца под 18 години, включваща амбулаторна, дневна и при необходимост резидентна грижа.
Последваща подкрепа, която помага на детето да се върне към училището и ежедневието, следи риска от рецидив и не прекъсва веднага след приключването на лечението.
Една входна врата, която не дава на родителя пореден телефон, а поема навигацията и проверява дали детето реално е стигнало до подходящата услуга.
Системата е необходима именно когато детето вече не е „удобно“
България разполага с институции, специалисти, програми, центрове и публични средства. Това е основа, върху която може да бъде изградена работеща система.
Но отделните части трябва да бъдат свързани.
Най-лесно е да организираме още една кампания. Много по-трудно е да останем до детето, когато то вече не е пасивна публика на беседа, а е в криза — отсъства, лъже, употребява, връща се към употребата и отхвърля помощта.
Именно тогава нуждата е най-голяма.
Едно общество не се измерва с броя проведени лекции, а с това дали детето получава подкрепа в момента, когато вече не може да се справи само. Следващата стъпка не е още една обща констатация. Тя е ясното поемане на отговорност: кой изгражда пътя за децата под 18 години, как се финансира той, в какъв срок ще бъде достъпен в цялата страна и как обществото ще разбере дали действително работи.
Проучването е изготвено от Фондация „Ракета“ на базата на публично достъпни нормативни актове, национални доклади, програмни бюджети, отчети на институции, общински документи и сайтове на местни структури. Проверката е актуална към 23 юли 2026 г.
Изтеглете данните тук Изтеглете доклада тук
